Затворих очи. А когато отново ги отворих, лудостта й бе пуснала корени в моето същество; намирах се някъде далеч от топлото място, на което обичах да чета. Едри и силни клони зловещо трепереха в мразовитата нощ, а песните на щурците огласяваха мястото като хор от малки зелени животинки. Дърветата около нас бяха голи - сякаш зимата нагло бе отркаднала листата им от есента, за да превърне останалото от тях в бели снежинки, падащи на носовете на децата. В паралелна вселена. А в тази - на носовете на троловете. Далеч, далеч от моя дом, там, дето всичко е тъй непознато, се бе развихрил пищен огън с езици тъй алени, че дори кръвта би завидяла. Пламъците му вдигаха пушек в сумрачните небеса и образуваха малки облачета от дим. Загърнати в някакъв плащ, лицата ни безизразно наблюдаваха картината наоколо. Първото ни приключение, а Тя си го бе представила твърде добре.
Очите ми плахо се стрелкаха на всички посоки, знайни и незнайни, търсейки място, от което да наблюдаваме троловете без те да ни закачат. Изобщо не бяхме визуализирали съществата - местоположението им си оставаше мистерия, ала все пак толкова истинска и примамваща, че тръгнах напред без да мисля. Тя ме последва търпеливо. Някъде напред се чу нещо, подобно на дрънчене, което явно трябваше да бъде някакъв вид смях.
Докато ускорявахме полека крачката, плащът ненадейно бе паднал. Но на нас не ни трябваше топлина, след като имахме цяла торба с приключения, очакващи ни в дебрите на мъгливата гора.
Тогава нека съчиняваме заедно! Нека се потопим в най-дълбокото синьо на фантазиите си и развихрим бурите на въображението си, докато усетим как се задушаваме в собствените си мечти. Да не скърбим, че не е реалност, а да вярваме, че всичко е възможно и сами да се изречем.. макар и да не бъдем напълно и някога разбрани.
Очите ми блестяха, променяйки през миг цвета си от синьо-зелен на зелено-син. Сърцето туптеше, като че ли го преследваха дузина тролове. Но то не предполагаше, че въпреки злата си същност, троловете са ужасно, ужасно... ами, глупави.
Да започнем с троловете, а?
Предизвиквам те да преодолееш младежкия си страх и да разбудиш духовете около огъня им. Виждаш ли ги?
...и аз затворих очи преди още да ми е отговорил. Представих си страховитата гора, клоните, които шибат студени нощен въздух, пращящия огън, заобиколен от четири огромни...
- ЛУДА ЛИ СИ?
... тролове.
мечти: истории край огъня
Имаше едно време, в което бях малък. Да не повярваш, че учениците някога са били малки, нали? Ще се постарая историята ми да не започне банално, въпреки че откровено се съмнявам да го постигна, започвайки с едно от най-известните клишета, а именно...
Имало едно време. По-точно имаше едно време. Това време бе когато аз и семейството ми живеехме на друго място; толкова далече, че като малък ми изглеждаше сякаш е в друг свят. Всъщност бе на другия край на града. Но интересното в тези времена се състоеше в това, че в сградата, в която живеехме, точно под нашия апартамент, имаше една жена от Испания. Работеше в друга държава и живееше там с дъщеря си. Те рядко си идваха в моя град, но когато си идваха винаги ни гостуваха. Мама разчистваше набързо, а когато останех насаме с жената я заговарях най-безцеремонно, въпреки че обикновено, от срам, не си правех труда даже да я поздравя.
- Аз сега ходя на училище и съм в първи клас. Защо живея? Така е тъпо. После ще отида да уча в университет. Така също е тъпо. И накрая ще работя. Скука! Защо трябва да живеем?
А тя ме поглеждаше с досада и отговаряше:
- Ще разбереш. Ще ти дойде времето и ще разбереш.
Мисля, че вече започвам да разбирам. Не знам нейната логика каква е била, но може би единственото нещо, което ме крепи в момента, са книгите. Тези, които те карат да мечтаеш за светове, където принцовете се бият за принцесите със зли дракони; или тези, в които магьосници създават разни работи само с едно помръдване на магическата си пръчка.
Обичам да сядам някъде на топло и да си чета. А обичам и да съчинявам...