Имаше едно време, в което бях малък. Да не повярваш, че учениците някога са били малки, нали? Ще се постарая историята ми да не започне банално, въпреки че откровено се съмнявам да го постигна, започвайки с едно от най-известните клишета, а именно...
Имало едно време. По-точно имаше едно време. Това време бе когато аз и семейството ми живеехме на друго място; толкова далече, че като малък ми изглеждаше сякаш е в друг свят. Всъщност бе на другия край на града. Но интересното в тези времена се състоеше в това, че в сградата, в която живеехме, точно под нашия апартамент, имаше една жена от Испания. Работеше в друга държава и живееше там с дъщеря си. Те рядко си идваха в моя град, но когато си идваха винаги ни гостуваха. Мама разчистваше набързо, а когато останех насаме с жената я заговарях най-безцеремонно, въпреки че обикновено, от срам, не си правех труда даже да я поздравя.
- Аз сега ходя на училище и съм в първи клас. Защо живея? Така е тъпо. После ще отида да уча в университет. Така също е тъпо. И накрая ще работя. Скука! Защо трябва да живеем?
А тя ме поглеждаше с досада и отговаряше:
- Ще разбереш. Ще ти дойде времето и ще разбереш.
Мисля, че вече започвам да разбирам. Не знам нейната логика каква е била, но може би единственото нещо, което ме крепи в момента, са книгите. Тези, които те карат да мечтаеш за светове, където принцовете се бият за принцесите със зли дракони; или тези, в които магьосници създават разни работи само с едно помръдване на магическата си пръчка.
Обичам да сядам някъде на топло и да си чета. А обичам и да съчинявам...
0 Comments:
По-нова публикация По-стара публикация Начална страница