Тогава нека съчиняваме заедно! Нека се потопим в най-дълбокото синьо на фантазиите си и развихрим бурите на въображението си, докато усетим как се задушаваме в собствените си мечти. Да не скърбим, че не е реалност, а да вярваме, че всичко е възможно и сами да се изречем.. макар и да не бъдем напълно и някога разбрани.
Очите ми блестяха, променяйки през миг цвета си от синьо-зелен на зелено-син. Сърцето туптеше, като че ли го преследваха дузина тролове. Но то не предполагаше, че въпреки злата си същност, троловете са ужасно, ужасно... ами, глупави.
Да започнем с троловете, а?
Предизвиквам те да преодолееш младежкия си страх и да разбудиш духовете около огъня им. Виждаш ли ги?
...и аз затворих очи преди още да ми е отговорил. Представих си страховитата гора, клоните, които шибат студени нощен въздух, пращящия огън, заобиколен от четири огромни...
- ЛУДА ЛИ СИ?
... тролове.
мечти: истории край огъня
Имаше едно време, в което бях малък. Да не повярваш, че учениците някога са били малки, нали? Ще се постарая историята ми да не започне банално, въпреки че откровено се съмнявам да го постигна, започвайки с едно от най-известните клишета, а именно...
Имало едно време. По-точно имаше едно време. Това време бе когато аз и семейството ми живеехме на друго място; толкова далече, че като малък ми изглеждаше сякаш е в друг свят. Всъщност бе на другия край на града. Но интересното в тези времена се състоеше в това, че в сградата, в която живеехме, точно под нашия апартамент, имаше една жена от Испания. Работеше в друга държава и живееше там с дъщеря си. Те рядко си идваха в моя град, но когато си идваха винаги ни гостуваха. Мама разчистваше набързо, а когато останех насаме с жената я заговарях най-безцеремонно, въпреки че обикновено, от срам, не си правех труда даже да я поздравя.
- Аз сега ходя на училище и съм в първи клас. Защо живея? Така е тъпо. После ще отида да уча в университет. Така също е тъпо. И накрая ще работя. Скука! Защо трябва да живеем?
А тя ме поглеждаше с досада и отговаряше:
- Ще разбереш. Ще ти дойде времето и ще разбереш.
Мисля, че вече започвам да разбирам. Не знам нейната логика каква е била, но може би единственото нещо, което ме крепи в момента, са книгите. Тези, които те карат да мечтаеш за светове, където принцовете се бият за принцесите със зли дракони; или тези, в които магьосници създават разни работи само с едно помръдване на магическата си пръчка.
Обичам да сядам някъде на топло и да си чета. А обичам и да съчинявам...
И, разбира се, че не сме единствените. Но със сигурност сме в милион пъти по-различни от теб, случайно попаднал тук, човеко, който се чуди защо си прави труда да ни чете.
Ние обичаме да мечтаем. Ние дишаме чрез мечтите, защото чрез тях, ние създаваме цял един нов свят, в който всичко е възможно. Правим го, защото не харесваме реалността, а някак не сме типа хора, които просто ще се примирят. А, не. Ние сме решени да променим нещата и единственият начин, който умеем, е чрез писането.
Тук ще прочетеш за дракони, които не бива да бъдат опитомени; за принцеси, които са по-страшни от вещиците; за замъци, изгубени във времето; за приятелство, което е над всичко останало; за любов, пропила цяла земя; за песни; за зима; за лед; за топлина и за онова, което никой не умее да изрича днес.
Не ни приемай толкова на сериозно.
Единственото, което искаме, е да не забравяш да мечтаеш.
Спреш ли да мечтаеш - спираш да живееш... а живот без мечти е ужасно самотен живот.
мечти: за мечтателите
По-нови публикации Начална страница